Дървеният кей на плажа

Слънцето вече залязваше. Гледайки го над хоризонталната линия, разделяща океана и небето, човек можеше да каже, че огненото кълбо е на около педя разстояние от водата. А отражението му те караше да искаш да го нарисуваш, дори да не можеш.
Следваща стъпка, ляв крак пред десния и поредната смяна - десен крак пред левия. Камий вървеше с леко протегнати в страни ръце, за да запази равновесие, и ако да вървиш означаваше да се преместиш физически в друга точка в пространството, то тогава именно това правеше французойката, стъпвайки леко като перце по парапета на кея. Не, нямаше намерение да скача, смаоубива или нарани по няккаъв начин. Бе тренирала балет като малка и нямаше проблеми с равновесието, а ръцете бяха просто за всеки случай. Разхождаше се, очаквайки залеза. Точно него, както и изгрева бяха любимите й неща на острова. Не бе тук от доста време, но бе обиколила почти целия град и се бе сблъскала с различни характери и настроения.
Повечето тийнейджъри, прекарали дея си на плажа вече се прибираха, а тези които идваха сега, бяха доста малко. Така че мястото бе спокойна, а атмосферата приятна. Десен пред ляв. Връщайки се към началото на кея, отново по парапета, не че имаше намерение да слиза от там, Кам съзря познато лице и се усмихна. Продължи да се приближава бавно, като внимателно заобикаляше или прескачаше фенерите.

Вечерта бе по- топла от обичайното или поне на Мейсън така му се струваше.
Главата му бе изпълнена с какви ли не мисли, които го разкъсваха, чувстваше се объркан и имаше нужда да се поразоходи. Излезе от вкъщи и пое към кея, любимото му място, когато искаше да остане сам и да помисли.
Вече беше на кея, вървейки напред загледан в океана и красивото, залязващо слънце. Беше изключил напълно, в този момент не виждаше нищо друго освен синия хоризонт пред него, не обръщаше внимание на хората около него и на виковете на малките деца.
Той повървя малко така, когато нещо го накара да излезе от унеса си. Светлината очертаваше силуета и' и следеше внимателно всяко нейно движение като скриваше лицето и'. Мейсън остана загледа така в момичето, което сякаш се опитваше да падне, вървейки по ръба. В следващият момент преди той да се усети тя го гледаше с широка усмивка на лице. Момчето веднага я разпозна и на лицето му се появи усмивка. Той тръгна към нея, държейки ръцете си в джобовете на панталоните, а когато стигна достатъчно близко да нея ги извади.
- Камий.- каза той и и' подаде ръка, защото в този момент тя залитна леко назад и беше на косъм от това да падне във водата.

Ето че в следващия момент и Брадли разпозна Камий. Най-вероятно му бе отнело време, тъй като момичето бе пред слънцето, което означаваше, че лъчите на последното засенчваха лицето й.
Ето че и разконцентрацията си каза думата, когато Камий стъпи на ръба и залитна към водата. За щастие приятелят й реагира бързо и я хвана, задържайки я на парапета. Тя кимна в знак на благодарност, но вече не бе толкова безопасно да върви по тънката летва, когато мислите й нямаше да са насочени към нещо просто и лесно. Сигурно е излишно, но нека все пак споменем, че усмивката не слизаше от лицето й, беше си лъчезарен човек през повечето време и нищо не й пречеше да се радва на всеки един миг от живота си. Поне на хубавите мигове.
- Мейсън! Имах късмет, че си тук - намигна му тя, докато мъжа й помагаше да слезе. Няколко руси кичура паднаха пред лицето й, но мис Бари ги отметна назад. В същия момент от вила на плажа се чу Paradise на Coldplay. Момичето се усимхна още по-широко, тъй като това бе една то любимите й наскоро излезли в ефир песни.
- Какво правиш тук?

Брадли се зарадва на неочакваната среща, която съдбата му отреди. От опит знаеше, че след всяка среща с Камий всичките му тревоги изчезват и настроението му се оправя. Лъчезарната и' усмивка винаги го караше да се усмихва, дори и когато нямаше защо. В такива моменти той тайно всеки път имаше чувството, че с нея могат да бъдат и нещо повече от приятели, но мислите му бързо изчезваха, предвид непостоянния му характер и някой не чак толкова далечни случки в миналото.
- Имах нужда да се поразходя и помисля. - отвърна и' той и я погледна с притворени очи, тъй като слънцето светеше право в него.- Ами ти? Опитваш се да се самоубиеш ли?- пошегува се той и и' се усмихна.

Малка идейка набързо мина през ума и оред очите на Камий.
- Не искам да живея повече, без да има за кого! - лицето й веднага помръкна и тя се засили, макар мястото да не бе голямо, към парапета, надвесвайки се над него към океана, имитирайки, че е прекалено голям, за да скочи през него.
Засмя се и се обърна към Брадли, подпирайки лактите си върху дървената летва.
- Големи грижи имаш май, за които да мислиш. Повечето хора на твоята възраст, особено необвързаните, макар че и обвързаните, мислят само на кой купон да отидат първо и с колко мацки да се антискат едновременно. Но предполагам твоите мисли съвсем не са в тази посока - засмя се блондинката и вдигна предизвикателно вежди, в очакване на отговора. Усещаше слънчевите лъчи върху дясната половина на лицето си и чувството бе изключително приятно. Обичаше, колкото и вредни да бяха понякога, допира на слънцето върху всеки сантиметър от кожата си, което за разлика от почти всички останали преди няколко години я спираше дори да си помисли, че иска да бъде вампир, при нашумялата сага на Майер. Дори самите книги не й бяха интересни.

- Много смешно, Камий, но този път няма да те спася.- той се обърна с гръб към нея, но продължавайки да я гледа с периферното си зрение.
След като мнимият и' опит за самоубийство мина безуспешно двамата подпряха лакти на дървения парапет, гледайки към синия хоризонт. За момент, докато тя говореше той отново се потопи в мислите си, а когато тя свърши въздъхна тежко и я погледна.
- Точно сега не мога ми е до това. Нали знаеш, дори и това омръзва понякога или просто нямаш желание за нищо?- отговори спокойно той и не дочака отговор.- Но скоро ще ми мине, не се притеснявай и ще отидем заедно на някой купон.- успокои я той и и' намигна.- А сега сериозно какво правиш тук сама? Камий дьо Бари, която никога не остава сама.- лакътят му леко я побутна, при което тя го погледна сериозно, а след това усмивка се изписа по лицето и'.

Последното изречение на приятелят й я накара да избухне в смях.
- Как така никога да не оставам сама! Това не е вярно. Дори предпочитам да съм сама през повечето време, заровена надълбоко в мислите си. Мда, бъркаш ме с някой. Но това вече е грешка, която ще доведе до смъртта ти. Рано или късно - почти измърмори невинно момичето, обръщайки глава в противоположната на Брадли посока.
Макар да си противоречеше, тази вечер Кам не смяташе да остава сама вкъщи само с актьорите от някой филм и голяма купа пуканки.
- Всъщност точно тази вечер ще ме изведеш в някой клуб и ще ме пазиш от лошите батковци - намигна му блондинката, макар да бе съвсем сериозна. Поне за първата част, за втората - не чак толкова. А и нямаше да се бави много, големият проблем на мъжката част от населението.

- Да те изведа!? Аз? Сигурна ли си?- обикновено дори и да нямаше никакво настроение отидеше ли в някой клуб след втората чашка настроението му се повдигаше и забравяше за всичко, а при мисълта че ще трябва да пази Камий цялата вечер, не го успокояваше. Това нямаше да му пречи, но се притесняваше от факта, че ако излезе с красиво момиче като нея няма да може да я опази от "лошите батковци", както тя ги нарече.
Тази мисъл го развесели, но идеята му допадна. Може би се нуждаеше точно от това.
- Щом така искаш.- каза той с усмивка на лице.- Но да знаеш, че няма да се бия заради теб.- пошегува се той. Често пъти му се бе случвало да си навлича неприятности и не му се искаше това да се повтори, но заради Камий щеше да размисли и ако някой и досаждаше прекалено много щеше да я отърве от него, каквото и да значеше това.
- Но ако трябва да те чакам много, да знаеш че ще отида сам.- знаеше какви са момичетата и не разбираше този техен навик постоянно да закъсняват и да карат да ги чакат- нещо, което изобщо не бе присъщо на Брадли.- В колко трябва да те взема?- каза той сериозен, почесвайки главата си.

Засмя се, когато Брадли спомена, че няма да се бие заради нея.
- Така си мислиш! - подсмихна се момичето, макар да се шегуваше.
Можеше да е бърза, особено когато става въпрос за всяка дейност, свързана с дрехи, включително премахването или купуването им.
- След 45 мин, смятано от сега. - вдигна момичето предизвикателно вежди, като междувременно започна да развързва сандалите си.
Къщата й се намираше на около пет минути спринт от кея, така че разполагаше с още 40 да се изкъпе, изсуши, облече и направи нещо с косата и грима си. А последните две бяха лесни. Дори не се обърна да каже чао, макар че такова едва ли бе нужно, тъй като съвсем скоро пак щяха да се видят. Смяташе да стигне до банята възможно най-бързо, така че спринтът действително бе добра възможност. А и днес тернировките й бяха прекъснати половин час по-рано, така че малко движение никога не бе излишно.

Бях съвсем от скоро тук. Не познавах почти никого, но и нямах особено желание да се запознавам. Все пак си бях единак, нали? Онова самотно адвокатче, което отива първо в кантората си и си тръгва последен. Както и да е .. бях свикнал да нямам приятели и не ми липсваха. Благодарих се само, че колкото и лош да бе последния ни спор с баща ми, на него все още му пукаше за мен и ме издържаше. Но дори и да не го правеше, все щях да се оправя някак.
След като се прибрах в огромното имение, почувствах нуждата си да се потопя във вълните, карайки сърф. По този начин си отпочивах и релаксирах. Облякох някакви къси гащи и тениска и тръгнах към плажа. След няколко минути паркирах колата си на паркинга и стъпих на пясъка. Няколко минути по-късно се намирах във водата, забавлявайки се. След известно време погледа ми бе привлечен към дървения кей. Имаше странно отражение във водата, което ме накара да легна върху сърф дъската и да доплувам до там. По някаква изненада на съдбата, някакво момиче потъваше. Скочих във водата, за да я спася. Едната ми ръка се уви около корема й, а с другата изплувах на повърхността. Огледах се, но нямаше никого наоколо, затова явно щях да се оправям сам. Поставих момичето да легне върху сърф дъската, а аз седнах в единия край и се наведох над нея, правейки й изкуствено дишане. След като не проработи, зарязах сърфа си във водата и я изнесох върху кея, а след това отново опитах да й направя изкуствено дишане. По дяволите, нямаше ли спасител наоколо?!
След около минута, момичето започна да кашли, а на лицето ми изгря доволна усмивка.
- Хей, добре ли си?
Побързах да попитам, впил погледа си в очите й, които изглеждаха невероятно красиви, блестейки на слънцето.

Ех, Макс. Винаги се появяваш в най-неправилния момент, но ето, че поне ведъж бе различно. Признавах си, че брюнетката бе прекрасна на външен вид, но не бях от типа момчета, които се влюбваха. Не вярвах в любовта и във всички глупости свързани с нея. Особено в това, че може да те направи щастлив и едва ли не ти дава крила. Напротив. Имах я за най-лошото нещо, което може да ти се случи. Мразех я, а дори не бях опитал от нея. Може би омразата ми идваше от всичко, което намирах в очите на баща си. От презрението, което виждах в тях щом ме погледне. Сякаш ме обвиняваше, че съм отнел любимата му, а аз дори не бях виновен. И прехвърлях вината на него. Ненавиждах го и го обичах едновременно, запитвайки се защо не иска да разбере чувствата ми? Не виждаше ли, че аз бях просто едно малко момченце, което имаше нужда и от двамата си родителя? Въртяхме се в омагьосан кръг на омраза и гняв, от който нямаше измъкване.
Звънливия глас на момичето ме изкара от мислите ми, връщайки ме в реалността. Усмихнах й се и се отдръпнах с крачка в страни, а тя се изправи, но секунда по-късно залитна. Благодарение на бързите рефлекси, които бях усвоил, може би по време на поредната фехтовка, тя попадна право в ръцете ми. Един кичур от косата й остана върху лицето й, а аз побързах да го отместя, прокарвайки нежно пръстите си по гладката й кожа, която бе мека като перце. Останах няколко секунди загледан в нея, а погледа ми се местеше ту към устните й, ту към очите, които сякаш светеха още повече. Устните ми се разтвориха съвсем леко, след което езика ми премина по тях. Осъзнавайки какво върша, побързах да я пусна на земята, а тя стъпи и не залитна отново. После се представи.
- Аз съм Максуел Антъни Бисмарк. Но накратко можеш да ми казваш просто Макс.
Засмях се, прокарвайки ръката си по тила и усещайки как няколко мокри капчици се стичат по почти изсъхналото ми тяло, карайки кожата ми да настръхне. Започнах да се чувствам мъничко неловко заради преди малко и за начина, по който я гледах. Сигурно приличах на пълен идиот, който вижда момиче за първи път.