Никога не позволих училището да се меси в образованието ми. (преди близо няколко години)

Той седеше и мислеше за изминалите години;за пропиляното минало.Преглътна едва-едва.Постави празната ,стъклена чаша върху дървената масичка и издиша тежко като някое страшно и отвратително чудовище.Затвори клепачите си и се унесе в лек сън върху старата кушетка в малкия му апартамент.
Училището.
Любимото училище,как искаше да се отърве от тези "мъчения" ,но когато вече си преминал през него и знаеш какво те очаква искаш да се върнеш и завинаги да останеш дете,но уви не ставаше.Никълъс не бе един от най-прилежните и добри ученици в класа,но определено не можеше да се твърди,че не е интелигентен и умен.Именно поради този факт учителите и директорката,която бе съученичка на майка му го притискаха и правеха всичко възможно той да влезе в правилния път.Но дали бе възможно?Какво можеш да кажеш на едно дете,което тъкмо се е запознало с най-известните в училище и открило нов свят пред себе си?Нищо.Всичко започна с една обикновена цигара,която се разрасна в няколко стотина,ако не и повече.Беше пристрастен.Даваше последните си стотинки в джоба само за да може да усети цигарения дим около себе си.Нещата скоро обаче се промениха.Цигарите излязоха от мода ,а Ник трябваше да следва новите "модни тенденции" ,за да не излезе от групичката,която не приемаше лесно новобранци.Но това не беше основната причина поради която започна с употребата на по-силни вещества.Семейството му.Майка му.Безпаричието.Всичко това му оказваше огромно влияние.Както и постоянното натякване,че не става за нищо и нищо няма да излезе от него.Беше му дошло до гуша.Искаше да се откъсне от този свят и да построи свой собствен ,а това ставаше само и единствено с наркотиците в организъма му.Той строеше ново пространство само за него.Представяше си,че има нормално семейство и нормално детство ,но нищо не получаваше.Оставаше си само с мечтите.Чувстваше се спокоен и удовлетворен само,когато употребяваше.
-Какво отново си направил,Никълъс?-дрезгавия глас от края на директорския кабинет му беше до болка познат.Директорката О'Браян.Толкова я ненавиждаше,но и обичаше,защото знаеше,че тя държи на него,но се усещаше огромна тревога в гласа й и сякаш тялото и говореше вместо нея.Всяко нейно движение подсказваше,че тя вече се беше отказала от него.
-Хванахме го да пуши трева в задния двор.-зад него се подаде груб женски глас сякаш,че не мъж.Това беше учителката му по "География".Тя харесваше Ник,но това определено оказваше отрицателно въздействие върху него.
-Добре,благодаря.-казвайки това, географичката излезе смутено от стаята и тръшна силно вратата.-За последен път ти прощавам,Ник.Това не трябва да се повтаря.Правя го заради майка ти.Ще чистиш двора на училището и не само ,близо месец.
Браун стана и хвърли страшен поглед на директорката сякаш я убиваше.Как си позволяваше тя да споменава майка му?Как?Защо?Той беше избухнал ;не можеше да се контролира.Тъкмо ,когато забрави всичко;някоя грозна квачка идваше и разваляше всичко.Тръгвайки по коридора към изхода той сви в ляво в тоалетните и извади едно пакетче бял прах постави го върху гладка повърхност и като прахосмукачка започна да избърсва с нос прахта.
Отново се понесе в неговия измислен свят....

Деня на наказания.
Всичко беше както обикновено.Отвори широко очите си и погледна към тавана,опитвайки се да разбере,че днес бе събота и той беше принуден да изпълни задълженията си в училище.Определено една част от него не искаше да бъде изхвърлен като мръсно коте от училището,защото му оставаше само един вариант - работата.Ник не веднъж е ставал свидетел на безбройните караници между родителите му и това как баща му се скършваше от работа само и само да напълни гърлата на многобройната си челяд.Работеше на два места,но пак парите не стигаха.
Протегна се и прозя звучно.Спеше в една стая с два от братята си,който го боготворяха.Подражаваха му във всичко,може би с изключения на наркотиците.Никълъс не харесваше тази част от своето съществуване,но само тя му бе останала.Толкова малки,а вече без майка.Толкова трудно.Нереално дори,но въпреки всичко той продължаваше да се бори.Бореше се със самия себе си.Не успяваше понякога,но му бе простено.Едно загубено дете в свят на чудовища и змии .
Почеса се и загуби пръстите си в златната и къдрава коса,която притежаваше.Потърка очите си и навлече едни джинси леко изтъркани отзад.Сигурно бяха на има няма две-три години.Навлече една побеляла тениска и се запъти.Направи си кафе,запали цигара и тръгна към училището.
Минаваше по един и същи път всяка сутрин и всеки следобед.През автогара,през малкия хранителен магазин на чичо Мо ,през бандата скейтъри ,които не пропускаха удобен момент да се похвалят какъв нов трик са научили.
Когато стигна в училище се чуваше само тишината и неговите стъпки.Премина през дългия и тесен коридор и не след дълго се озова в стаята за наказания.
-Добър Ден.-каза и затвори врата след себе си без дори да поглежда кой е вътре.Това него не го интересуваше.
Знаеше процедурата,за това седна и наведе поглед към захабените си кецове и сложи слушалките в ушите си.Трябваше да седи два часа в пълно мълчание иначе щеше да се удвой това проклето наказание.Затваряше очи,но всеки път щом се опитваше да се унесе в лека дрямка фигурата на учителя по биология го преследваше постоянно.