Hey there Delilah...

by **Delilah-Bryn.** Съб Май 05, 2012 11:36 am

Hey there Delilah... Tumblr_m38pkqzPY21rs7rtoo2_250

delilah bryn laurent
AND THEY SAY SHE'S IN THE CLASS A TEAM
BEEN THIS WAY SINCE EIGHTEEN..
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

introduction;

Една стара поговорка гласи, че ако седиш сам посредата на огромна гора определено трябва да поговориш с някой. Всъщност доколкото познавам хората винаги трябва да говориш с някой. Дали ще бъде лаконично като изразите "да" и "не" ще се появяват необикновено често в разговора, или главата на събеседника ти ще стане буквално като балон поради прекомерно използване на ужасно дълги думи, нямаше значение. Всеки понякога беше тъжен, нали? И доста често хората имаха истинска нужда да поговорят с някой. Без значение от обстоятелствата понякога в главата наставаше една огромна каша, а след като главният ти мозък е на път да се откаже или просто да прегрее от великата мисловна дейност, всеки имаше нужда от добър приятел. Проблемът е, че понякога такива нямаше.
Няма да крия, че някои хора си го заслужаваха. Говоря за тези прекрасни нафръцкани госпожички в училище, които при всяка удобна възможност ще те удавят в една капка вода. Какво, да не мислите, че и те не изпадат в дълбока депресия понякога? Няма такова нещо; Да носиш маска не бе лесно.. без значение дали маската бе изградена от собственото ти самочувствие и лъжи примесени с тонове грим, които целят да прикрият същността ти. Хора сме, грешим. Нека го простим и на тях.
Извинявайте, увлякох се, нали? Всъщност чрез този болен опит за въведение исках да ви покажа в какво състояние се намираше нашата героиня. Не, не си мислете, че тя е една от тези момичета за които говорих в предния параграф. Това чисто и просто си беше безсмислено разширение на хипотезата ми за самотата. Всъщност самотата бе погълнала Дилайла и храносмилателната `и система /на самотата/ бе на път да я погуби и да я удави във своите лъжи.
Момичето бе седнало до един стар дънер и се бе загледало в една преминаваща птичка. В очите `и можеше да се прочетат милиони неща. С един дълбок анализиращ поглед можехме да разберем много повече от колкото тя знаеше за себе си. Но знаете, че попринцип хората са най-малко наясно със себе си, нали? Малко по малко цялата панорама започна да се разфокусира докато очите на Дилайла съвсем не спряха да разпознават обкръжаващите я предмети /с извинение за материалното нарицание падащо върху това красиво творение на природата/. Тялото `и вече бе безизползваемо, защото момичето някак се освободи от него. Духът и полетя нагоре и започна да се тлее назад. Не назад към града, училище или който и да е обект, който един обикновен човек може да стигне вървейки или тлеейки се назад. Духът на Дилайла вървеше назад във времето. Една невидима фуния я водеше към един от първите `и спомени като дете
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

chapter 1;

“Бягай, Дилайла, бягай!” чу се познат глас идващ от огромната тълпа и очите на малкото момиченце започнаха уплашено да анализират всички с надеждата, че колкото се може по-скоро ще намерят притежателя на този така фамилиарен за нея глас. Всъщност всички бяха познати. До нея тичаше леля Една от библиотеката. Ето го и Ерън, притежателя на магазинчето, който винаги `и даваше безплатна сладка. Малко след нея се мъдреше дори и майката на Кевин, първото момче в детстката градина, което Ди си беше харесала. Цялото градче бе там, а на близо километър зад тях силният вятър, сплел се във фуниеобразен ураган помитаще всичко и всички, като оставяше само пустощ след себе си. Викове, писъци. Изглежда природната напаст бе настигнала някой. Това, обаче, не спря другите, а дори ги окуражи още повече. Всеки мислеше за своето собствено спасение, освен Ди. Сега за никой нямаше приятели или врагове. Единственото за което всички можеха бе как да се избавят от урагана. A единственото за което Дилайла можеше да мисли бе как да намери семейството си. В ума на обърканото момиче минаваха хиляди мисли, а хиляди мисли бяха в повечко за още толковa малката `и главица. Русите `и коси се вееха навсякъде, а по лицето `и се четеше ужас. Изведнъж принудена от силата упражнявана от някой върху нея, Ди започна да тича още по-бързо. Бързината не `и позволяваше напълно да анализира лицето, което така благородно я спасяваше. Последваха още викове и писъци.. и настъпи черна картина.. образът в съзнанието на Ди пак започна да отфокусира цялата гирлотия и доведе момичето до следващия `и спомен...
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

chapter 2;

- ДИЛАЙЛА?? - споменът пак започна с доста силно изказване на името `и.
Момиченцето вече е на 7 годишна възраст. Русите `и коси са все така дълги и пуснати. Седи на легло в стая. Не много голямо легло. И не много голяма стая. Има няколко драскотини по стените, а по тавана кафеви петна. Вероятно коминът бе текъл отново. Лято е и Ди е облечена с малка рокличка на червени цветя-рози вероятно. Беззащитното дете става от леглото, а то издава силен скърцащ звук. Върви към вратата бавно и умерено. След като я отваря разбираме, че и тя не е от най-новите придобивки на сиропиталището - още по-силен звук се изнизва от нея. Но Ди не обръща внимание. Тя е свикнала със всичко. Всекидневните посещения на семейства, лошата храна и обстановка.. Коридорът изглежда малко по-прилично. Вече могат да се различат разноцветни тапети, но обстановката не е по-малко трагична. Сиропиталището винаги издаваше известна тъга. Тази тъга сякаш те разкъсваше отвътре и ти идеше да избягаш. Дълбоко в ума си чуваш плач, сълзи. Всички това е било реалност .. някога. Всичко това се е случвало и е останало записано в ефира. Духовете бяха факт, те бродеха навсякъде, но никой не умяваше да ги чуе или види. Само студенината и депресията бяха останали като знак за някогашното обитание на всички ужасни неща случили се тук.
"Троп-троп" чуваше се от дървените обувки на детето. Те се срещаха с пода при всяка уплашена стъпка. Уплашена бе, защото не знаеше какви изроди щяха да бъдат този път. Странно ли бе, че почти при всяко посещение на възможен приемен родител детето викаше и бягаше плачейки?
Коридорът вече свърши. Добре познатата обстановка. Ди я чакаше друга врата. Там вече бе по-прилично. Разбира се, нали понякога се случваше някой по-сериозен родител да се опита да осинови дете? Тропащия шум вече не се чуваше... А прекомерния късмет в ситуацията и семейството, което за Ди бе едно на милион не позволяваше повече от спомена да достигне до вече порастналото момиче. Отново същото действие.. и споменът се сменя безмилостно.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

chapter 3;

Слънчев ден. Ди. Жена. Мъж. Денят бе прекрасен за разходка и това бе част от плановете на семейство Брин. А семейство Брин вече включваше и Дилайла. Късметът за пореден път се бе усмихнал на момичето и с надеждата, че винаги ще я съпровожда в живота, Ди живееше прекрасен живот и вече бе на 14. Майка `и бе Уейн. Красива бе дума с която прекрасно можеше да я опишем. Косата `и бе рижава и падаше някъде до кръста, досущ като тази на Дилайла. Бе необикновено младолика за годините си и даваше на Ди всичко, което пожелае. Да говориш с майката на момичето бе повече от удоволствие, а втората любов на живота `и бе Ди, така че спокойно можехме да кажем, че всичко в живота `и бе уредено. До двете момичета бе Едуард, съпругът на Уейн и бащата на Ди. Той почти никога не си бе вкъщи, но причината за това може би бе прекаления труд, който полагаще да осигури на семейството си всичко.
Днес бе деня в който Ди щеше да получи първата си лична карта. Както споменахме момичето вече бе навършило 14. асдфгхйкл:

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

chapter 4 known as appearance;

Момичето, което споменах по-горе в книгата се казваше Дилайла. Запознахме се близо до едно езеро и аз се влюбих в нея от пръв поглед. Ако не бях срещнал жена си вероятно все още щях да точа лиги по Ди (както настояваше да я наричаме). И как да не се влюбиш в нея? Tя бе меко казано красива. Сега ако започна да я описвам, ти ще вземеш ли един въображаем скицник и нека заедно със също толкова въображаемия молив HB да я нарисуваме в съзнанието си. Прекрасно знам, че изрисуването на тяло винаги започваше от главата надолу, но нека подобно на госпожица Брин да поекспериментираме малко. Средно на ръст момиче. Няма как да разбера точното число на което се подвизаваше височината `и, но предполагам бе около 1,68. Фигурата `и бе слаба, но по никакъв начин не напомняше на напомпаните изпити модели. До тук готово? Ако някога сте се занимавали със работата на дизайнер ще знаете, че повечето професионалисти започват работата си от бледо очертаване на тялото, а след това добавят дрехи. Какво стана? Да не би да натиснахте прекалено много с молива. Няма значение, винаги можете да изтриете леко очертанията с гумичката и да започнете да изобразявате дрехите върху неутралното тяло. Но не мислете, че това ще бъде по-голямо предизвикателство. Напротив. В повечето случаи дрехите на госпожица Уейн бяха доста по-семпли от представите за мода. Да, бяха модни, но не по натрапчив начин. Все пак помнете едно нещо-това момиче никога не би носило нещо нашумяло по подиумите по простата причина, че така се нарушаваше крехкия баланс между очарованието на брюнетката и вътрешния `и мирен характер. Какво? Въображаемият молив вече изрисува ли дрехите, или още не можете да се сетите какво точно да бъде поставено върху неутралното тяло. Може би пола малко по-къса от коленете и семпла блуза. Ами да, най-простото нещо което можехте да си представите в комбинация със свободния дух и изглед на това момиче можеше напълно да промени представите ви за красота. Ако дизайнерския ви проект вече е готов, то най-добре ще е да се придвижим към горната част и по-точно лицето. Най-добре започнете с формата на лицето `и. Ах, Ди, Ди. Как да опиша такова красиво същество? ... Може би беше продълговато, но аз най-малко разбирах от тези неща. Косата `и бе средно дълга, може би с 4-5 пръста подминаваше раменете. Права, къдрева, или чуплива, винаги изглеждаше прекрасно и мога смело да кажа, че доста често бе пусната свободно, а така достигаше до кръста `и, ако не по-надолу. Очите `и бяха ангелски... точно като нея! Прекрасни, големи, сякаш можеш да се огледаш в тях без проблем. Само че всеки път щом дръзнеш да ги погледнеш трябва да си нащрек, защото никога не знаеш кога ще потънеш и ще избледнееш бавно, бавно. Носът `и, както всички други пропорции, бе идеален. Определено не бе остър. По-скоро нещо като чип .. като във по-издадената част бе по-тънък, а в другата-по-плътен, което образуваше нещо като стълбичка. Устните и бяха също толкова трудни за описване. Бяха винаги розовеещи, а формата им бе по-плътна в средата и колкото повече се отдалечаваха от центъра на лицето, толкова по-тънки ставаха. Пропуснах ли нещо? Веждите. Бяха силно подчертани, но не прекалено натрапчиви. Ъм, и май сме готови? Изрисувахте ли вече въображаемия портрет на моята позната? Добавете сега малко лунички в близост до носа. Оправете светлосенките за по-добър релеф и сте готови! И пак забравих нещо.. извинявайте.. винаги,когато става въпрос за нея един вид си глътвам граматиката. Оцветяването на картината. Кожата и можеше да се нарече бледа, но не прекалено. Косата и бе кествнява и както казах дълга до кръста, а очите.. Ах, очите! .. Те бяха зелени.. но това не отнемаше ни най-малко от тяхното очарование. И след като, скъпи читатели, виртуалната ни рисунка на тази така специална госпожица е завършена остана да кажа едно нещо .. Нямаше друга като госпожица Дилайла.. и надали някога ще има.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

chapter 5 known as personality;

И пак досадното чувство да се описвам, обоготворявам и създавам тем подобни текстове, който сякаш слагат ореол над главата ми. Между другото ето, че туко що открих още едно качество от характера ми. Мразех да говоря за себе си по какъвто и да е начин.
Начина по който виждах света и себе си бе напълно различен от начина по който хората ги виждат. За мен всичко бе или черно или бяло. Нямаше "средни" ситуации. Човек е или прав или греши. Или обича някого, или го мрази. Нямаше сиво, само черно и бяло. Много време мина от когато за последно видях някой истински интересуващ се от психиката на даден човек. Времената твърде бързо се промениха. Ценностите на хората твърде бързо се превърнаха в материални.
Дали не звуча странно? За времето, имам предвид. Познавам много хора, живяли на тази планета повече от мен и всеки от тях със всяка година от пребиваването си тук, стават все по себични, егоцентрични, егоистични и започват все повече да мислят за себе си, да осъзнават, че те са най-важните за себе си. Понякога се чудех дали няма нещо сбъркано в мен.. Защо не смятам, че е правилно да се боготвориш и да се слагаш като център на света? В тази връзка най-често сравнявах Земята с едно кълбо прежда, а нас-със самата прежда. Ние бяхме свързани и ако някой се отлъчи от това така свещено и точно определено съществуване, рискуваме всичко да се срути. Всеки човек допринася малко за това и рано или късно-ще се случи. Давам ви думата си. Добре, да се върнем към характера.. ъм, как да го обясня? Добре, ще опитам..
Някога имах куче, което много добре разбираше света и имахме доста сродни виждания за него. Въпреки че коцукаше с трите си крака, то не се отказваше и обичаше живота, бе благодарно, че е тук. Противоположно на известната пословица, не хапеше ръката, която го хранеше. Боготвореше я. Благодареше `и. Аз бях по същия начин, оценявах това, което ми се дава.
Всъщност обичам животните, защото те са пъти по-чисти от хората. Не говоря за физическа чистота, а за тази която наистина има значение-психическата. Те умеят да се отблагодаряват на доброто с добро, а на злото със зло. Похвално.. но дали не е трябвало да се родя като куче, а нещо просто да се е объркало?
Умея и да прощавам, между другото, но вероятно дори и след това, нещата никога няма да са същите. А както казах-мен промените не ме бъркат особено. Мога да остана спокойна колкото и хора да ме обидят и да кажат каквито и да е неща за мен, защото попринцип хорското мнение не ме интересуваше много. Въпроса бе, когато обичах някого. Тогава битката започваше да се води на война и смърт. Рядко се случваше между другото.. това.. да обичам някого. Та нали психиката ми ще отслаби..? Ако позволя да съм подвластна на един единствен човек как ще бъда.. различна? Как ще продължа да съм това, което съм. За това не ми и трябваха много приятели. Нали знаете.. приятели-предатели. Тези, които при първата възможност ще те удавят в една капка вода.. Аз предпочитах нещо друго. Предпочитах една приятелка, но такава на която наистина разчитам. Такава, която ще събудя в 3 часа през нощта, защото не мога да си изкарам трънче от петата, а тя ще разбие врата на магазин, за да намери специална игла с която да ми изкара трънчето без да се получи инфекция. Не, че не можех сама, просто давам пример.
За лошите хора притежавам чуден сърказъм. Смисъл, не се държа зле дори и с тях. Нали знаеш какво казват.. това, че всеки има причина да бъде това, което е .. и ако си наистина лош има нещо, което е провокирало това ти качество. А какво по-хубаво от това да си щастлив? За другите говоря.. понеже аз съвсем не разсъждавах така.. Цялата ми система бе различна .. как да го обясня. Когато човек изпитва щастие, той всъщност за мен не е щастлив.. Това е по-скоро някакво залъгване, което само ти помага да се избавиш от болката? Но защо? Нали именно болката е тази, която ни кара да се чувстваме истински живи? Както са казали, живота започва и завършва със нея. И това, освен любовта, бе единственото чувство, което съществува на тази земя. Ами да, болка и любов. Те вървят неотлъчно и.. хайде, признайте си; не може да обичаш без поне малко болка. Всеки го е чувствал; разбитото сърце; дали е бил отблъснат, предаден, не обичан достатъчно.. И на теб ти е познато, нали? Онази първа ученическа любов, след чийто край не успя да се възстановиш толкова дълго? Или пък сладкото момче от видеотеката? Не се ли е случвало на всеки? И тогава човек започва да се чувства наистина жив. Наистина значим. Приятно, нали?
Малко откачено, нали? Мислите, че това, което казвам е откачено? Хех, знам, че прозвуча като част от типажиран психо роман, тъй че ще продължа с тук-там доброто държание.. Ами да, донякъде бе откажено. Но нали това е смисъла на живота? Да бъдем откачени.. ако не опитаме от всичко приживе, защо живеем?

досие;
Име: Delilah-Bryn Laurent.
Години: 18;
Лик: Astrid-Berges Frisbey;
Местоживеене: Ийст Коуст;

Hey there Delilah... Tumblr_m2gkiqK4Xc1rs2e9ko1_250

Hey there Delilah... Tumblr_m2gkiqK4Xc1rs2e9ko1_250

Hey there Delilah... Tumblr_m2gkiqK4Xc1rs2e9ko2_250

by **Claire O. Dwein** Съб Май 05, 2012 11:38 am

Одобрена си,добре дошла! (:

Hey there Delilah...

Hey there Delilah...

Re: Hey there Delilah...